Високо сред гористите северни склонове на Родопите, на 3 км югозападно от Асеновград, е разположен Горноводенския манастир „Св.св. Кирик и Юлита”. Той е основан по време на втората Българска държава, най – вероятно през ХІV в., на мястото на сегашното аязмо.
Разрушен е по време на помохамеданчването на чепинските българи през ХVІІ в., но към края на века е възобновен на днешното му място под името „Св. Петка”. По - късно бил възобновен и старият манастир. През 1810 г.двата манастира били опожарени от кърджалиите, а през 1816 г. започва възобновяването на сегашния манастир, което завършва през 1835 г. В годините на османското владичество манастирът станал гръцки. Управлявали го гръцки монаси и тогава всички старини, които той е притежавал били унищожени. Само върху каменната чешма в двора, изградена през 1696 г. от майстор Никола, по времето на игумена йеромонах Стефан и проигумена Теофан, е запазен възпоменателен надпис на български език, което показва, че по това време, въпреки гръцкото влияние Горноводенския манастир си оставал български. През 1906 г. манастирът е превзет от отряд лясковци и едва от 1930 г. официално е отново български. Манастирът пострадва сериозно при пожар през 1924 г. и при Чирпанското земетресение през 1928 г. през 20–те и 30–те години на ХХ в. в манастира е функционирало богословско училище. През периода 1943 – 1944 г. той е превърнат в концлагер.
След 09.09.1944 г. манастирът запустява, а след това е превърнат в Дом за хора с душевни недъзи. В периода 1983-1987 г. манастирът е преизграден изцяло и е превърнат в творческа база на Съюза на българските архитекти.
Двуетажни постройки оформят манастирските крила и ограждат големия манастирски двор. Комплексът включва жилищни и стопански постройки, църква и отдалечени на 500 м. от тях аязмо и параклис. Сградите обособяват почти квадратен двор. Най-добре е запазено източното жилищно крило с централната фасада на манастира - една удължена и хармонично уравновесена фасада с поредица от прозорци, с тежка дървена порта в центъра и красив еркер над нея. В средата на манастирския двор се издига голяма триабсидна църква,
покрита с тежки каменни плочи. Строителният й план и масивният й градеж я правят интересен в архитектурно и художествено отношение 
паметник на българската култура от времето на Възраждането. Манастирската църква е в чест на "Света Параскева". По своето оформление тя наподобява в голяма степен централната църква на Бачковския манастир. Зографисването на храма е станало между 1847 и 1850 година от възпитаника на атонските художествени ателиета Алекси Атанасов, подпомаган от своите ученици. Особено внимание те отделили на темата за мъченичеството и християнската саможертва. Стенописите са в ярък колорит, които правят силно впечатление със сюжетното си многообразие и с високото майсторство на изпълнението. Най-силно впечатление прави композицията „Страшният съд”. Специалистите отделят особено внимание на позлатената дърворезба на иконостаса, вероятно дело на местен майстор, успял да вмести
в нея
почти всичко от растителния и животински свят на района. Сред красивата възрожденска живопис се открояват няколко безценни икони, шест от които са сътворени от Захари Зограф: "Св. Атанасий", "Иисус Христос", "Св. Йоан Предтеча" и Св. Богородица- "Животворящия източник". Негова икона е и тази на "Св. св. Кирик и Юлита", поставена на десния кивот.
На шест километра от аязмото е параклисът "Св. св. Кирик и Юлита"
- еднокорабна, едноабсидна църква без притвор, граден от ломен камък и бигорни блокове. Аязмото и параклисът са изградени върху малка тераса, до която води калдъръмен път.