Обични в Господа братя и сестри, 

  В деня на Съединението, докато от всички медии се лееше колко трябва да сме единни, аз се замислих по темата за „царските имоти”. И реших, че трябва да кажа няколко думи по този въпрос, защото според мен той  вече става критично важен, както за държавата, така и за църквата. Всички сме свидетели на една срамна картина: от няколко години българската държава съди българския държавен глава – Негово Величество Царя на българите Симеон Втори. Съди го за собствеността върху определени имоти. Думата „срам” е мека. То е позор! Бих отишъл дори още по-далече – това е престъпление срещу държавата. Питам се никой ли не разбира, че чрез тези съдебни процеси се профанизират сакрални неща? Взривява се авторитета на институциите? Извършва се демонтиране на държавността?

 Когато идеята, че имуществата на царското семейство трябва да бъдат отново национализирани, се повдигна за първи път, се надявах, че тя бързо ще бъде забравена, поради очевидното си противоречие със закона, с морала и с държавническия разум. После, когато започнаха процесите, се надявах, че българските съдилища просто ще прекратят делата на държавата срещу нейния бивш държавния глава и чрез решенията си ще влеят малко мъдрост и разум на въпросната държава. Като й кажат, че не може тя, държавата, да съди сама себе си. Напусто съм се надявал! Потвърди се нещо, което отдавна съм установил, а именно, че има въпроси, които в никакъв случай не бива да бъдат отнасяни до съд. Когато един държавнически въпрос бъде отнесен до съд, той вместо да се реши може да се задълбочи. Въпросът с „царските имоти”, предаден на съд, създава криза. Тези, които са дали съвета държавата да съди бившия си държавен глава не може да не са знаели това. И стигам до извода, че тук не се касае нито за обичайна завист, нито за неразбиране на правото, а за системно действие. Системно действие, чиято крайна цел е да бъдат дискредитирани определени ценности, които са от свещен, сакрален порядък. Да бъдат омърсени, оплюти и обругани ключови елементи на националната ни идентичност. Да бъдат смачкани и елиминирани цели части от националната ни история, облъхнати от трагедии, но и от слава. Да бъдат остранени носещи колони на държавността. Ако това е така, а аз мисля, че е така, то Църквата не бива да стои безучастна. Защото тя има същия проблем.

  Всички сте свидетели на медийната кампания, която беше водена години наред срещу Българската Православна Църква. Помните ли какъв беше нейният водещ мотив? Имоти! Прословутите църковни имоти! Как църквата била най-големия собственик на имоти в страната, как не ги стопанисвала, как ги злоупотребявала и прочие и прочие. Години наред българското общество беше облъчвано с темата за „църковните имоти”. Цялото това упражнение, според мен, имаше една конкретна цел. Да бъде подготвено общественото мнение за национализация на определени църковни имущества и  особено на няколко знакови храма. На първо място – Патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски”! Твърдя това, защото го показаха последвалите събития. Актът за одържавяване на „Свети Александър Невски” беше приготвен и само трябваше да бъде подписан. Уж, за да бъдел „спасен”. А всъщност, за да бъде този централен патриаршески храм на българския православен народ десакрализиран, осквернен и завинаги лишен от Божието присъствие. След това щеше да бъде много лесно да бъдат обявени за държавна собственост всички църкви – паметници на културата, да бъдат превърнати в музеи с почивен ден в неделя, Българската Православна Църква да бъде затруднена до степен да бъде вкарана в подземията, а българският народ в огромното си мнозинство да бъде лишен от достъп до Светите Тайнства и до Божията благодат. Тезата, че за обществото е по-добре църковните имоти да станат държавни беше претекст за нанасяне на тежък удар срещу Богоустановената институция. Разбира се, Православната Църква не може да бъде разрушена. Тя ще съществува до края на времената и дори нейните врагове знаят това. Но, бидейки лишена, не от „имоти”, а от материалните си символи, нейната духовна мисия би била сериозно затруднена и мнозина не биха получили утеха и спасение. Целта, прочее, бяха душите на българите, които души трябваше да бъдат обезверени, осквернени и погубени. Да бъдат върнати към езичеството и несвободата, за да могат да бъдат „по-лесно управлявани”. Бях убеден, че ако храмът „Св. Александър Невски” беше одържавен, то това би било началото на края на Третата българска държава. Слава на Бога, планът не сполучи! Бедата беше предотвратена, благодарение на силата на Църквата, подкрепата на верния православен народ и на намесата на някои представители на висши държавни институции, които прозряха, че стабилността на институцията Църква е от критично важно значение за стабилността на институцията Държава. Но и защото Църквата заяви велегласно, че църковните имоти НЕ СЕ ПРОДАВАТ! Да, те са собственост на църквата, но са неотчуждими. За тях светското вещно право не важи!

  Днес имам натрапчивото усещане, че спорът за така наречените „царски имоти” има същата идеологическа крайна цел. Да се десакрализира, омърси и отстрани другата носеща колона на нашето общество – идеята за държавността и разбирането за нейния непреходен характер. Работата е там, че Църквата и Държавата имат един и същи източник. Господ Иисус Христос е глава на Църквата и Цар на Царете. Той е източникът на справедливостта, мира и на правилния земен порядък. Понеже произлизат от този общ Източник, както Църквата, в своята цялост, така от гледна точка на църковното учение и носителите на държавната власт имат сакрален характер. Тази идея много ясно е изразена в Търновската Конституция, където изрично са казани две неща. Че „Българското Царство от църковна страна се подчинява на духовната власт на Българската Църква”. И, че „Лицето на Царя е свещено и неприкосновено”. Това са записали нашите отци-учредители, единодушно, нищо, че и те са се делели на либерали и консерватори. Отците-учредители са знаели нещо, което ние сме забравили. Те са знаели, че вярата одухотворява държавата и придава легитимност на държавната власт. Че държавната власт стабилизира самата държава, ако и когато има разбирането, че произлиза от Бога. Че неприкосновеността на символите на държавната власт гарантира неприкосновеността на държавата. Че отричането на свещения характер на държавната власт къса връзката между държавата и Бога и я прави зависима от поднебесните стихии. И, че накърняването на неприкосновеността на свещената държавна власт дава знак на всички поднебесни сили, че и самата държава вече не е неприкосновена, а е свободна да стане тяхна плячка.

  Ясно е защо определени лица много настояваха да бъдат национализирани определени  църковни имоти. За да бъдат те десакрализирани и превърнати в предмет на покупко-продажба. Нека сега попитаме, а защо са й на държавата царските имоти? Нима са й малко резиденците? Или смятаме, че така те по-добре ще бъдат запазени „за обществото”? Те и църковните имоти, воглаве със „Св. Александър Невски” искаха да запазят, уж „за обществото”. Следвайки логиката, по която се случват нещата у нас, смятам, че тези които настояват държавата да „си върне” така наречените царски имоти и натискат правителството да води дела срещу царя имат същата цел: тези имущества да бъдат десакрализирани и впоследствие, като бонус за победителите, да бъдат превърнати в предмет на покупко-продажба. Кажете ми, кое българската държава не е продала, че да не може да продаде църковни имоти или имоти, собственост на Короната? Ако да би била българската държава собственик на манастир, кажете ми кой светски закон би спрял едно правителство, доминирано от атеисти, да не го продаде за хотел? Кой закон спира българската държава, ако да би станала собственик на двореца „Врана” да не го продаде на богата фирма от близкия или далечния Изток, за да може тя да се разпорежда в България, удобно настанена в дома на българските царе?

  Ще каже някой, че това е личен въпрос. Не, не е личен въпрос! Държавен въпрос е. Въпрос на държавността. Винаги съм защитавал Църквата и държавността. В случая защитавам държавността. Защитавам принцип. Цар Симеон Втори, впрочем, също винаги е защитавал основните начала и прлинципите. Когато носеше отговорността за ръководството на държавата той помогна да се преодолее разкола и да се възстанови единството на Българската Православна Църква. Симеон Втори даде своята подкрепа и при опитите за разрешаване на цитирания казус с Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”. Царят беше единственият държавник, който стоя до мен в манастира „Св.св. Кирик и Юлита”, когато трябваше да се защитят правата на Православната църква върху тази света обител, срещу хора, които и до ден днешен не са се отказали да се опитат да го изнесат на публична продан и да го превърнат в пари. Той винаги е разбирал, че когато е застрашена вярата е застрашена държавността. Църквата също разбира кога една заплаха срещу държавността е заплаха – индиректна или директна –  срещу вярата. Случаят с така наречените „царски имоти” е такъв. Става дума за десакрализиране. За дискредитиране и омърсяване на свещеното. В единия случай на вярата. В другия случай на държавността. На двата стълба на обществото. Падне ли единият, ще падне и другият. Държавността, в лицето на Симеон Втори, направи всичко по силите си, за да укрепи вярата. Църквата, от своя страна е призвана всякога да вдигне глас, когато е застрашена държавността.  

  И в случая с „църковните”, и в случая с „царските” имоти българската държава е изправена пред един и същи въпрос: има ли за нея неща, които са свещени и неприкосновени? По отношение на църковните сгради държавата напоследък започна да проявява такова разбиране. По отношение на „царските имоти” – не. За последен път ще кажа: дворецът „Врана”, дворецът „Царска Бистрица” и други не са някакви обикновени сгради, а са материални символи на непреходната българска държавност. Убеден съм, че казусът с царските имоти има мъдро решение, което държи сметка едновременно за техния исторически статут, за техния свещен характер, което означава, че те са неотчуждими, но и за факта, че са лична собственост на българското царско семейство. От тези, които са на върха на държавата в момента, зависи дали ще го намерят. Но, трябва да е ясно, че въпросът е симптоматичен и е изпитание за държавата, което сам Бог ни изпраща. От това как властта в крайна сметка ще го реши ще се види дали държавата е в състояние да прогледне отвъд материалното? Дали е наясно, че авторитетът не се крепи върху броят на притежаваните имоти, върху силата да заграбиш чуждото и да оскверниш святото, а върху спазването на свещените начала? Моля се Бог да даде мъдрост на онези, от които зависи, за да спрат излагащите ги съдебни процеси и да сложат край на тази агония на българската държавност. Нека в заключение ми бъде позволено да припомня правилото: „Не правете другиму това, което не искате да ви направят на вас.” Като за представителите на „политическия елит” ще го перефразирам така: не рушете държавността и нейните символи, защото друга опора вие нямате!

  Бог да пази България!

  7.9.2018г.

  Гр. Пловдив