Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия
Пловдивска Света Митрополия

Новини

Благодарствено слово на Пловдивския митрополит Николай по повод връчването му на орден „За дух и непреклонност” - първа степен за огромния принос и укрепването на приятелството между народите от фондация „Бъдеще за децата по света”

      DSC 9880    „Не нам, не нам, а имени Твоему!“ Никоя светска награда няма стойност, ако не е поднесена в името Господне, ако не се приема в името Господне и ако нейният смисъл не е да бъдат потвърдени и утвърдени непреходните християнски ценности и принципите, завещани ни от Спасителя на човешкия род Иисус Христос. Един от тези принципи е: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“. Тези, които носят мир, са синове Божии. Така казва нашият Спасител. И кои сме ние, за да оспорваме това твърдение?

        Поначало смятам, че православен клирик и особено митрополит не трябва да получава светски отличия. Отличието за епископа, ако е бил праведен и последователен защитник на нашата вяра, е приготвено не на този свят. Всякакви светски почести са суета, която само може да му попречи да изпълнява дълга си, ако по случайност си повярва, че получаването на светско отличие означава, че той е изпълнил този дълг. Оценката доколко човек се справя с вменените му на този свят задължения, се дава от Висшия Съдия, който е Иисус Христос. Всякакви други оценки имат преходен характер, а често могат да породят и спорове и дискусии в обществото около личността на удостоявания или делото, заради което бива удостоен. Ако приемам наградата, с която сега бивам удостоен, то не е от суета или защото съм си повярвал, а за да мога да кажа няколко думи по тема, която ми се струва важна. Важна за нашето християнско православно себеразбиране като народ.

         Преди време действително се изказах в защита на паметника на руските войни в Пловдив, известният „Альоша“. Определени кръгове настояваха този паметник да бъде разрушен;  а аз казах, че да се поругава или разрушава паметник на покойници е грях и се оказах в групата на тези, които съветваха той да не бъде пипан. Слава Богу, паметникът остана и стои и до ден днешен. Наясно съм с противоположните оценки на този и много други паметници, ознаменуващи победата на антихитлеристката коалиция във Втората световна война. Разбирам защо има противоречиви оценки. Но в крайна сметка исторически факт е, че воините от народите, включени в състава на тогавашния Съветски съюз, са пристигнали в България  през месец септември 1944 г. тук като миротворци. Както впрочем са влезли като миротворци и във Варшава, Будапеща, Виена, Прага и накрая и в Берлин. Те не са нападали, те са се защитавали. Защитавали са отечествата си и Европа от нацистката орда, която е нападнала всички околни народи, водена от налудната идея за установяването на „нов световен ред“. Ред арогантен, брутален, насилнически, безчовечен и антихристиянски. Агресори ли са били воините от народите на тогавашния Съветски съюз или миротворци? Без съмнение – миротворци. Миротворците ще се нарекат синове Божии. Това изповядваме и в това вярваме.

        Паметникът „Альоша“ е паметник на безименния руски, украински, казахски, грузински и друг воин, който е изминал хиляди километри от родния си дом, водил е безбройни битки и е проливал несметно количество кръв, за да се възстанови мира в Европа. Мир, впрочем, който трае вече повече от 70 години. Защо безименният миротворец Альоша да е лош? Защо да е виновен? Нима трябва да го презираме или подценяваме и обезценяваме заради това, че е дошъл от Изток, а не от Запад?  В западните страни има паметници на загиналите американски миротворци, в източните – на руските и други миротворци. Такава е историята, такива са фактите. Понеже в конкретния случай и едните, и другите са били достойни да се нарекат синове Божии, затова техните паметници и паметта за тях изобщо трябва да бъде пазена. Руските, украински, грузински, казахски и други миротворци от Изтока не са виновни за политическия режим, в който са живели и който за съжаление и в резултат на техните усилия е бил донесен и привнесен и у нас. Не са виновни за това, че са побеждавали един антихристиянски режим, бидейки изпратени на бран от един друг антихристиянски режим. Те за себе си са вършели Божие дело – възвръщането на мира в Европа. И затова им подобава вечная памят.

       Същевременно, и това трябва да бъде казано също ясно, не е никак без значение дали един политически режим изповядва и спазва свободата на човека, дали уважава неговото достойнство и дали  гарантира и защитава неотменимите му, дадени му от Бога права. Политически режим, който не пази свободата на човека, неговото достойнство и права, е обречен на провал. Ако смятате, че не съм прав – обърнете внимание на края на нацисткия режим, но обърнете също внимание и на края на съветския режим. И нека не мислим, че няма да свърши по същия начин всеки един режим, който си поставя за цел потъпкването и подиграването с ценностите, върху които е изградена Европа и намира за особена проява на гражданска смелост поругаването на Бога. Бог поругаван не бива и това е съвършено ясно. За това всъщност разказва всеки учебник по история, ако можем да го прочетем както трябва.

       Във всеки режим, дори в богоборческите, а особено в тях, има прояви на християнска доблест, смелост и подвиг. Тези прояви на доблест, смелост и подвиг трябва да бъдат помнени и уважавани. Трябва да бъдат помнени и пазени спомените за доблестта, смелостта и подвига на хора, които са извършвали достойни дела не за себе си, не в свое име, а в името на ценности, които са извечни и които Спасителят ни е наредил да пазим.  Затова: „Вечна памет на миротворците, които ще се нарекат синове Божии“! 

      12.11.2017г.

      Гр. Пловдив